Търсач на вълшебства

Търсач на вълшебства

Защо да ви разказвам своята история, тя е история, като всяка друга. И аз като всички деца обичах да мечтая и имах разбира се свой мечти. Единственото нещо, което може би ме различаваше от другите, беше въображението ми. От малка смятах, че животът ми ще бъде специален и едва ли не пълен с вълшебства. Не обичах да си играя с другите деца, защото предпочитах да съм сама и да си измислям истории. Може би всяко дете вярва в чудеса и магии, но мина време, аз растях, но в сърцето ми продължаваше да тупти онова нещо, което хората наричат„искра”. Тази моя искра не туптеше за подвизи, състезания или просто, за да се докажа, тя просто искаше да поддържа спомена ми, че някога съм вярвала, че съм необикновена. Е, с времето живота се променя и колкото и да искаш не можеш да го спреш. Детството започва да се отдалечава все повече и неусетно си готов да забравиш всички игри и невинни мечти, заради това да бъдеш „голям”. Аз го осъзнавах. Знаех, че ще порасна и че колкото и да се опитвам, няма да мога да бъда отново малкото момиче, което вярва, че в света има нещо красиво, но не всеки може да го види. Започнах да пораствам, но с това започнах и да намирам начини да съхранявам тези малки части от детството ми. Един от тези начини беше чрез книгите. В тях намирах спокойствие, но и усещах как някой споделя, като моите, чувства, чрез които можеш да мечтаеш, да си бъдеш самодостатъчен и все пак да си щастлив. Не мога да опиша радостта си, щом прочетох първата си книга, за мен беше, като прозорче, което ме връща към света, който толкова ми липсва и който обичам. След всяка прочетена книга се появяваше желание за следваща и неусетно започнах да се чувствам все по-малка и пълна с мечти. И то какви мечти! Исках да видя вълшебството в света, исках да го почувствам. Вярвах, че съществуват чудеса. Започнах да записвам всичко, което си мисля и всичко, за което мечтая. Не били било хубаво, ако бяхме заобиколени от магия. С всеки изминал ден все повече се убеждавах, че магия има, също и че се случват чудеса, и едва ли не, че еднорозите съществуват, просто хоратa са твърде погълнати от себе си и собствения си свят, за да ги видят. Ходех на училище, но нали знаете, какво мислят всички деца за него, че там само за изморяват и няма смисъл да ходят, е при мен не беше така. О, не ме разбираите погрешно и аз не обичах да ходя, но въпросът е причината, поради която не обичах. В училище бях заобиколена от толкова много хора, които ме караха да забравя всичко, което харесвам. Покрай приятелите си, нямах време за „истинските” си приятели, а именно книгите. Осъзнавах това и започнах да чета през всяко свободно време, което можех да намеря. Освен това успявах да си измислям истории и за всяко нещо, което видех имах две версии, една истинска и една свръхестествена, сътворена от въображението ми. Не харесвах хората, заради тяхната безчувственост и ги обвинявах, че не мога да се добера до вълшебствата, заради тях. Започнах да губя надежда, че някога ще успея да видя света пълен с чудеса. Моя утеха останаха книгите и въображението ми, което честно казано в последно време, започна да ми изневерява. Но все пак имах една последна надежда, че децата ми няма да се откажат и поне те, ще открият своя вълшебен свят.