Посланията на розата

Ад и Рай

Днес получих  точно три рози- хартиени.Бяха оставени плахо пред входната врата, с риск  да бъдат отнесени от вятъра. А, може би точно така се бяха озовали тук.  

Огледах се наоколо. Улицата беше пуста, не минаваха дори коли, само пожълтелите есенни листа танцуваха своя приказен танц във въздуха. Наведох се, за да взема хартиеното букетче лежащо на земята, но щом го погледнах от близо, забелязах ситно изписаните думи върху венчелистчетата на книжните цветя. Бързо затворих вратата след себе си и побързах да седна на дивана срещу камината, където на спокойствие можех да прочета посланията оставени върху всяка една от розите. 

Внимателно разгънах ,листче по листче,  розата , а пред мен остана само един бял лист и думите изписани върху него. Едно писмо, оставено за мен или случайно попаднало. Нечия тайна, в моите ръце.  

В горния десен ъгъл на листа беше записана днешната дата – 13.11.2015. Стори ми се странно, но продължих да чета.

„Животът си продължава, както до сега.  Един миг –мъка, на следващия- самота.  

Може би искаш, света да промениш, но твърде сложно е, същността си да смениш. 

Не бях очаквала подобно стихотворение, стих след стих, то ставаше все по-ужасяващо, каращо ме настръхна пред описанията на страховитите последствия за главния герой. Един антиутопичен свят, представен зловещо красиво чрез мерената реч на поезията.

Внимателно разгърнах и листата на втората роза. Там ме очакваше писмо, написано със същата дата, но този път инициалите ми също присъстваха.

„  Скъпа,  А.П,

    цял живот мечтая за това-  момента, в който ще мога да изляза пред теб, без да се боя, че е забранено. Но никога не съм си представял, че ще бъде, защото животът ти е застрашен. Бях чувал, че само в такива ситуации можем да се покажем на човека, с когото сме свързани, но мислех, че е само мит, до сега. Не искам да те плаша. Не искам да пострадаш. Но най-много от всичко искам да мога да спра това, което са  задава. Знам, че си объркана в момента и бих искал да мога да ти кажа повече, но аз самият търси отговори  на много от въпросите.  Колкото и да е странно всичко това, просто не губи вяра в себе си и се вслушвай в инстинктите си, аз ще бъда до теб. „

Листа беше украсен с рисунки на крила и пера, в горния и долния край. Прокарах пръстите си по тях – бяха релефни. Някакви далечни спомени изплуваха в съзнанието ми, за части от секундата.  Плясък на крила и листа от рози, пропити с кръв.  Усетих болка да пронизва гръдния ми кош и инстинктивно притиснах ръце до гърдите си. Сърцето ми биеше учестено, но потиснах  емоциите си и се приготвих да прочета последния лист. Той бе написан на по-тъмен лист и почерка беше различен. Нямаше следа от релефните рисунки и спокойния изказ.  В този разказ цареше хаос и мрак. Той започваше с думите     „ Не всичко, което изглежда спокойно , наистина е такова.  Малкото ангелче ще загуби крилата си още преди да ги е получило. Ах, колко тъжна история ще бъде това, но пък колко харесвам такива истории аз.

Почакай още малко, ангелче. Идвам.”

Какво беше всичко това ? Можех да изхвърля писмата и да продължа живота си, както до сега, но част от мен вярваше, че това не е просто лошо шега.  Нещо предстоеше наистина, но какво ?

Часовникът на стената показваше, че е време да тръгвам за работа. Сгънах листите и ги прибрах в чантата си.  Бях готова за няколко часа да се отърся от мислите и да посветя на работата си, но както всичко в живота и за това не можех да бъда сигурна. Вървейки си сама по улицата, изведнъж започна да вали, като из ведро. Побързах , за да намеря къде да се скрия, докато отшуми бурята, но пред мен проблесна светкавица и в следващия момент лежах в несвяст на земята.

Намирах се в прекрасна градина , оградена с бели розови храсти. Луната осветяваше всичко и му придаваше сребрист магически вид. На няколко метра от мен бе издигната шатра, от която се носеха нежни мелодии, провокиращи въображението. Захласната по тях, тръгнах напред, докато не се озовах в центъра на мраморен подиум.

-          Ехо ? – имах чувството, че някой ме наблюдава.

-          Не се плаши, ангелче. – висок мъж, облечен в черен костюм, влезе в шатрата и се приближи до мен.

Инстинктивно тръгнах назад, но той ми направи знак да спра. Вгледах се в очите му, бяха черни , като нощта, безскрупулни, но носещи собствен мрачен чар. Позволих му да се приближи до мен, но сведох поглед, когато погледите ни се срещнаха. 

-          Тези са за теб. – Той ми подаде три черни рози, но щом докоснах листата на една от тях, тя промени цвета си – стана снежно бяла. – Виждам,че братчето ми има голямо влияние над теб.

-          За какво говориш ?

-          Не ми казвай, че не усещаш силата на Габриел в себе си. 

-          Нямам представа, какво искаш да кажеш.  – мъжът срещу мен започна да се смее. Бурен и жесток смях, който прониза цялото ми тяло.

-          Тъй млада и невинна, а вече замесена в тази вековна война.

-          Ти си опасен, аз не трябва да стоя тук, с теб.

-          Какво брилянтно прозрение. – непознатият отново се засмя, но за кратко, защото в следващия момент скъси разстоянието между нас и прокара два от пръстите си по челото ми.  – Още ли искаш да ме оставиш сам, в тази прекрасна вечер ?

-          Не. Мисля, че искам да остана.

-          Това е отговорът, който исках да чуя. А сега, ще ми окажеш и честта да танцуваш с мен.

-          С  удоволствие.  

Понесохме се с лекота по дансинга. Той беше страхотен танцьор. А и тези пленителни очи. И здравите му ръце.... Но кой беше той ? Защо танцувах с непознат ?

-          Кой всъщност си ти ?

-          Можеш да ме наричаш Луцифер.

-          Като Дявола ? – гласът ми потрепна.

-          Не като, а точно той, ангелче. – той ми смигна и в този момент осъзнах всичко. Погледнах надолу и видях истинския му образ, отразен в плочките.  Отблъснах ръцете му и се откъснах от обятията му.

-          Махни се от мен.

-          Недей така. Все пак сега се запознахме, не бъди груба.

-          Какво искаш от мен ?

-          Като цяло нищо, само че, брат ми е сложил ключа за връщането ми в Рая в теб.

-          В мен ?

-          Точно така. Чувствай се специална , ангелче, ти си моето спасение.

-          Защо ме наричаш „ангелче” ? – Луцифер ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си.

-          Пусни ме.

-          Не се дърпай, ангелче.

-          Казах, да ме пуснеш. – извиках яростно срещу него и се дръпнах рязко назад.

Паднах на пода и болка прониза гърба ми. Притиснах дланта си до гръбначния си стълб, но усетих някаква течност да се стича по гърба ми. Погледнах ръката си, която бе изцапана с кръв и очите ми се насълзиха.

-          Какво ми направи ?

Изправих се , а от мен започнаха да падат окървавени пера. Усещах някаква тежест. Исках да премахна това неприятно чувство.

-          Все още нищо.  Но има време. 

Изминаха няколко мъчителни часа. Луцифер стоеше срещу мен, отегчен и развеселен едновременно, докато аз стенех в агония върху мраморния подиум.  Лежах на една страна, тъй като усещах как гърба ми се разкъсва и нещо излиза от мен. Когато най-накрая болката започна да утихва, нямах сили да помръдна, но нещо ме държеше на крака. Отворих очи и видях около себе си чифт крила- едно бяло и едно черно. 

-          Мислех, че нищо не може да ме изненада, но ето че ти се появи, дете на мрака и на светлината.

-          Някой ще ми обясни ли най-накрая, какво се случва и защо имам крила ? – думите ми бяха заглушени от оглушителен взрив. Небето бе разцепено от ярка светлина и от нея се спусна друг мъж, който застана точно между Луцифер и мен.

-          Братко, виждам, че успял  да ни откриеш.

-          Никога не се отказваш, а, Луцифер ?

От гърба на Луцифер се показаха чифт черни крила, които контрастираха с тези на мъжа пред него. Картината разиграваща се пред очите ми беше зашеметяваща. Силата, която излъчваха и думите, които си разменяха бяха ужасяващи. Исках да си тръгна от това място, но не знаех как, а и дълбоко в себе си осъзнавах,че съм свързана и с двамата и никога няма наистина да бъда свободна.

-          Адриана не е твоя собственост, точно заради това ключа е в нея. Тя е същество със свободна воля и само ако тя реши, ще ти позволи да се върнеш в Рая. 

-          Колко глупаво решение да оставиш съдбата на света в ръцете на това малко момиче.

-          Понякога малките момиченца могат да те изненадат.  

-          Хей, нали знаете, че съм точно зад вас и чувам всичко, което казвате ? – бях започнала да се ядосвам.

-          Не се меси в работите на възрастните. Ще дойде и твоят ред. – Луцифер ме погледна надменно и това преля чашата.

-          Знаеш ли какво, може да имаш неимоверна сила и да ме убиеш, когато си поискаш, но това не означава, че ще ти се прекланям. Искам да се махна от тук, веднага.

Завъртях се гневно и огледах около себе си, някакъв път за бягство. Погледа ми се спря върху разпилените три рози на земята. Изтичах до тях и щом ги хванах в ръцете си се пренесох на позната улица пред дома ми.  Огледах се – крилата ми бяха изчезнали, но розите стояха в ръцете ми, две бели рози и една черна. Изтичах в къщата и се заключих. Намерих писмата от по-рано в чантата си и ги хвърлих в една кофа заедно с розите. Бях готова да запаля всичко, когато една ръка ме хвана за рамото. Изпищях и разпилях нещата по пода. Мъжът, който се бе опълчил на Луцифер стоеше до мен.

-          Дойдох да видя, как си и да ти се извиня, че всичко това ти се случва.

-          Не искам извинения, а обяснение.  И кой си ти ?

-          Аз съм Габриел. – той са наведе и взе един от листите разпилени по пода . – Това писмо е от мен.

-          Значи си ме наблюдавал постоянно.

-          Не, постоянно, но да, бях до теб през цялото време.

-          Защо се появяваш чак сега ?

-          Защото Луцифер иска да властва над Земята, но може да го направи единствено, ако се добере до Рая.

-          А, аз съм ключа, който му трябва.

-          Точно така.  – седнах безпомощно върху дивана и отпуснах глава в дланите си. – Ядосана ли си ?

-          Безпомощна съм. Не знам, какво трябва да направя.

-          Ела с мен.

-          Къде ?  Не мога да оставя живота си просто така.

-          Но ти си ангел, този живот никога не ти е принадлежал.

-          Получих и стихотворение от теб. В него описваш, как света ще загине, само ако дойда с теб ли ще мога да предотвратя това ?

-          Стихотворението е древна поличба. Ти играеш главната роля, само ти можеш да решиш какво да правиш.

Взех писмото от ръцете на Габриел и събрах нещата отново в коша. Запалих клечка кибрит и гледах как всичко изгаря, представяйки си, че това е решение на проблема.  За жалост, не беше. Този проблем нямаше решение, защото не беше проблем. Винаги е имало добро и зло, но по средата сме живеели ние- хората, сблъсквайки се с последиците. Светът е такъв, какъвто е, заради сивотата, в която живеем. Както моите крила – едно бяло, за да не спираш да мечтаеш и едно черно, за да се бориш. 

Влязох в кухнята и докато Габриел успее да стигне до мен, бях взела един нож и го забих дълбоко с гърдите си. Дали беше драматично ? Със сигурност. Но по-важното беше, че имаше полза, защото когато умрях, аз всъщност се родих. Убих онази част от мен, която всички искаха и най-накрая бях свободна. Свободна и сама.



"Ако не си готов да умреш, тогава не си готов и да живееш."