Подземен свят (Фен Фикшън) част XII

Успях да се съвзема малко и надигнах главата си , за да погледна Клеъри. Тя ме гледаше успокояващо и в този момент си помислих, че колкото и бурно да бе морето, в което се намирахме, тя бе моят пристан.

-         Хайде да видим, какво си успяла да сготвиш.. – предложих, за да разведря малко тягостната обстановка. Тя ми се усмихна и ме поведе към хола, от където се носеше приятна миризма на домашно сготвена храна. Клеъри се беше постарала- масата беше безупречно подредена, а храната освен, че ухаеше прекрасно, имаше и впечатляващ вид.

-         Да не би да празнуваме нещо?- попитах я шеговито.

-         Ами не.- Клеъри се замисли за момент.

-         Криеш нещо от мен.- констатирах. – Или ще празнуваме това, че вчера по това време спа в моето легло или имаш рожден ден.- усмихнах и се чаровно.

-         Ами....- тя се притесни и се изчерви.

-         Знаех си, че е заради това, че преспа в леглото ми. Но не се срамувах, щом ти е харесало, може да имаш шанса да повториш.- прикрих мъката, която изпитах, щом се сетих за вече старата ми стая, дом и семейство.

-         Не, не е това. Не се ласкай толкова.

-         Значи остава да имаш рожден ден?- вдигнах въпросително вежди и тя кимна в отговор.

-         Защо не ми каза по-рано? Щях да ти купя подарък.- тя започна да се смее силна. – Какво ? Не ми ли вярваш за подаръка ? – направих се на обиден.

-         Кога трябваше да ти кажа ? Докато ни преследваше лудия ми брат или когато говорихме с шефа ти и странното му гадже. – Клеъри отново започна да се смее, като едва успяваше да си поеме дъх, а аз не можех да отделя очи от нея.

Беше странно. Откъде се беше появило това момиче ? Поддадох се на желанието и се приближих към нея, така че телата ни да бъдат на сантиметри едно от друго. Тя се сепна и надигна глава към мен. Погледнах я в очите, очаквайки да видя някакво позволение да я целуна. Усетих, как Клеъри се приближи още малко към мен и телата ни се опраха едно в друго. Това беше последната пречка между нас и аз го приех за знак. Наведох се към нея и я целунах. Устните ни се допряха в началото нежно, но след това целувката стана по-дръзка. Обвих ръцете си около тялото и и я занесох до дивана. Тя бе преплела крака около кръста ми, а моите ръце започнаха да изучават всяка част от тялото и. За момент целувката ни или по-скоро страстта между нас утихна леко, колкото разума да надделее и да ме накара да се откъсна от нея преди да съм я накарал да направи нещо, за което после да съжалява. Клеъри ме погледна със смесица от учудване, не стихнало желание и малко срам.

-         Няма нужда да бързаме, съкровище. – смигнах и и се опитах да оправя няколко щръкнали кичура от косата си, в която до преди момент Клеъри бе вплела пръсти.

Останалата част от вечерта бе доста спокойна, защото се опитах да я накарам да ми разкаже повече за себе си. Въпреки, че тя искаше от мен същото, успях да разбера някои неща за нея. Макар и безобидни, те ми разкриваха други части от характера и и това ми харесваше. Клеъри се засмя тъжно , след като ми разказа, как като била дете взела акварелните бои на майка си и рисувала по всички стени в къщата им. Но майка и нито и се ядосала, нито и се скарала, а се засмяла , а след това двете дооформили драскулките и те останали постоянен декор в дома им. Явно този спомен бе един от най-съкровените и, защото когато приключи разказа си, очите и потъмняха, а цялото и тяло излъчваше тъгата и. Исках да я разсея, да и покажа, че не всичко е загубено. Затова отидох до нея, обвих ръцете си около кръста и краката и и я вдигнах във въздуха. Тя не го очакваше и изпищя от изненада. Занесох я в спалнята и я сложих на леглото, докато взема едно одеяло. Тя ме гледаше странно, сякаш очакваше всеки момент да и се нахвърля. Бях поласкан от въздействието, което имах върху нея.

-         Задръж това. – казах, докато и подавах одеялото и я вдигнах отново.

-         Няма ли да останем тук ? – попита ме Клеъри, докато излизах бавно през входната врата.

-         Имам изненада за теб, но ако предпочиташ да останем в спалнята, ще уважа желанието ти. – намигнах и закачливо, а тя ме удари по рамото.

Огледах периметъра около къщата, за да се уверя, че е безопасно да излезем, а след това бавно пристъпих напред в осветената от пълнолунието , поляна. Пуснах Клеъри на земята и разтеглих одеялото, така че да можем да седнем на него.

-         Прекрасно е. – каза простичко тя и подпря глава на рамото ми, когато седнах до нея.

Да бъда до нея бе като полъх на вятъра – пречистващо и успокояващо. Хванах ръката и, а тя се обърна да ме погледне. Големите и зелени очи показваха доверието, което ми имаше. Тя беше права, наистина беше прекрасно. Прекрасно беше, това да знаеш, че можеш да разчиташ на някого.