Подземен свят (фен фикшън)

 Втора глава

Клубът на Бейн бе интересно място. Масите бяха поставени в ниши в стените, а пред тези ниши имаше възможност да се спуснат тъмно лилави драперии. В центъра танцуваха костюмирани хора. Така и не разбрах това изискване на клуба. Защо човек би искал да носи някаква маска, при положение, че може да остави хората да се радват на лицето му ?

Преминах дансинга и влязох в кабинета на Бейн. Той бе просторен и също толкова екзотичен, като клуба. Стените бяха в лилаво с жълти кръгове. До едната стена имаше канапе, което бе отрупано с цветни възглавници, а на стената зад бюрото, на което стоеше Бейн, имаше голяма секция пълна с дискове и различни сувенири. За човек с големи правомощия, нямаше особено добър вкус.

-         Добър вечер! – казах учтиво и се настаних на канапето, като премахнах малко от декоративните възглавнички.

-         Точен си. Браво!

-         Каква сделка искаше да обсъдим ?

-         И прям. – Бейн се засмя и аз направих раздразнена физиономия. – Не обичаш да се шегуват с теб. – не го беше казал, като въпрос, но все пак отговорих.

-         Не мисля, че мога да предизвикам смях в хората, освен ако сам не го пожелая.

-         Изглежда не съм се лъгал, когато реших, че ти си идеалният човек за работата.

-         А тя е ?

-         Трябва ми човек, който да събира заемите, които съм отпускал на приятелите си.

-         Щом са ти приятели, защо ти трябва човек, който да събира дълговете им към теб ?

-         Защото те не трябва да разбират, че работиш за мен. Искам да си по-тих от водата  и по-нисък от тревата, когато вземаш парите ми. Разбрахме ли се ?

-         Все още не съм се съгласил за работата. – Лицето на Бейн придоби мрачно изражение и той щракна с пръсти. В стаята влетя мускулест тип, който гледаше Бейн, като кученце, което чака команда.

-         Алек, би ли изяснил на госта ни, защо е толкова важно да приеме  предложението ми. – Алек се приближи към мен и аз инстинктивно станах и заех бойна поза. Познавах, кога нещата загрубяват и се стига до физическа саморазправа.

В сините очи на Алек се виждаше напрежение. Явно боевете не са му любими така, както на мен. Направих крачка напред и момчето сви ръцете си в юмруци.  Алек бе млад, не само бе висок, колкото мен, а и лицето му бе младо, като моето. По мое мнение беше около седемнайсет годишен.

Замахнах и го ударих, така че от носа му тръгна алена кръв, която се стече по брадичката му.

-         Спрете! – ядосаният вик на Бейн ме извади от унеса, в който бях и аз отпуснах ръцете до тялото си. – Няма да се биете в кабинета ми.

-         Тогава защо извика протежето си ? – заядливата нотка  в гласа ми накара Алек да ме погледне кръвнишки.

-         Защото ти ще работиш с него.

-         Какво ? – шок. Точно това беше изписано на лицето ми.

-         Чу ме. Алек е твой партньор и ще ти обясни всичко, което искам да правиш.

-         Щом може сам да се справи, за какво съм му аз.

-         Чух, че си най-бързият състезател на Себастиан.

-         Правилно си чул.

-         Тогава се надявам да си и достатъчно умен, за да разбереш, защо ми трябваш. – изръмжах, но кимнах. Забърквах се в голяма каша, а още по-зле беше, че компанията беше повече от дразнеща.