Подземен свят (фен фикшън) V глава

Пета глава

    Ако някой ми беше казал, че за една вечер от състезател ще стана крадец и ще разбера, че шефът ми и партньорът ми са ... партньори, нямаше да му повярвам. Започнах да се смея отново. Едва бях успял да потисна смеха в офиса на Магнус, а ето че след двадесет минути само споменът за сцената, на която бях свидетел, можеше да ме накара да изпадна пак в същото състояние.

Обърнах се по гръб на леглото и зареях поглед в тавана. Бях се прибрал преди час, но сънят така и не идваше. Когато прескочих в стаята си през прозореца, приемните ми родители веднага дойдоха в стаята, навярно заради шума, който бях предизвикал. Но успях да се вмъкна в леглото преди да разберат, че се бях прибрал току-що.  По принцип бях по-добър в безшумното вмъкване вкъщи, но тази вечер си беше и без това по-смахната от обикновено, така че нямаше нищо странно в това, че паднах на пода, след като се проврях през прозореца.

Та, след пет минути обикаляне в коридора и пред вратата на стаята ми, родителите ми най-сетне си легнаха, а аз, аз нищо, продължавах да лежа и да се чудя, защо не изпитвам никаква умора.

О, не можех да лежа повече. Само се изнервях, като бездействах. Отидох до прозореца и се загледах в пустата улица, по която нямаше жива душа. Или по-точно имаше . В един храст на отсрещния тротоар забелязах фигура. Макар, че от фигурата си личеше само огнено червената и коса. Отворих прозореца и скочих на дървото, по което се катерех, за да вляза в стаята си. Щом стъпих на земята, хукнах към човека в храста.

-         Коя си ти ? – последва писък. Истеричен. Доста силен.  – Спри! Нищо няма да ти направя. – момичето се изправи и аз бях принуден да се отдръпна от храста.

-         Кой си ти ? – прошепна тя, като преди това огледа улицата от двете страни.

-         Аз попитах първи.

-         Няма нужда да се държиш, като дете. Какво искаш от мен ? Кой те изпрати ? Откъде идваш ? – момичето ме засипа с въпроси, а зелените и очи искряха срещу мен.

-         От леглото ми, може би ? – тя смръщи вежди и на челото и се образува малка бръчица.

-         Значи не работиш за Валънтайн ?

-         Кой пък трябва да е този ? – да, нямах си достатъчно шефове, че ми трябваше още един.

-         Няма значение. Трябва да тръгвам преди да са ме намерили. Чао. – тя грабна една раница, която бе скрита между два от контейнерите за боклук и се затича по улицата. Бе много лесно да я настигна, затова го направих и я дръпнах за ръката.

-         Къде отиваш ?

-         Ъм.. Не е твоя работа.

-         Няма къде да преспиш, нали ? – скръстих ръце пред гърдите си и я погледнах, така че да разбере, че не може да ме излъже.

-         Както казах, не е твоя работа, пък и съм замесена в доста неприятни неща, не искаш да ме виждат с теб.

-         Не ме познаваш, така че няма как да знаеш, дали не съм забъркан и аз в лоши неща. – тя повдигна вежди.

-         Да, сега остава да ми кажеш, че си сериен убиец.

-         Може и да съм.

-         Затова носиш домашни чехли. – погледнах към краката си. Вярно, че бях обул чехлите си, за да мога да сляза по дървото.  Ако не беше добрата ми външност, щях да се засрамя от избора си на облекло.

-         Разбирам, че ти е трудно да отлепиш поглед от тялото ми, но по-добре да не седим на средата на улицата, а да отидем да си легнем.

-         Да си легнем ?

-         Няма да те оставя да спиш в храстите на съседната улица. – май бях отгатнал мислите и, защото за момент червенокоската се стъписа, но след няколко секунди овладя изражението си.

-         Води ме към дома си тогава, господин сериен убиец с чехли. – обърнах се и тръгнах към дървото без да я погледна.

Чувах стъпките и зад себе си, така че бях спокоен, че не е решила да избяга. Помогнах и да се качи по дървото, а след това и предостъпих леглото си.

-         Лека нощ. – това бе последното нещо, което чух преди сънят да ме погълне.