Подземен свят VII

Седма глава

Какво правех ? Не беше типично за мен да не се боря за това, което искам. Не че потвърждавах, че харесвах Клеъри, но тя бе интересно момиче. А тази нейна смелост ме впечатли още щом я видях в онзи храст. Но ето, че тя си тръгваше, а аз не можех да направя нищо. Дали ?

Качих се на мотора си и се засили х по улицата. Спрях да нея и  и викнах:

-         Да те закарам ? – Клеъри видимо се стресна и се обърна към мен.

-         Няма нужда. – тя продължи да върви, а аз карах бавно и близо до тротоара.

-         Какво да направя, за да те накарам да се качиш ? – не беше присъщо за мен да се моля на някого. Мисля, че това момиче преобръща живота ми.

-         Хмм. Да си помисля. – тя хвана брадичката си с палец и показалец и присви едното си око, сякаш обмисляше философски въпрос. – Много ми харесаха онези чехлички, ако беше с тях, щях да се кача.

-         Ти сериозно ли ? – поклатих глава и я погледнах с присвити очи.

-         Не разбираш от шеги. – Клеъри дойде до мотора и се хвана за мен, за да се качи.

-         Аз ? Бейби, та аз съм ги създал. – тя започна да се смее и усещах вибрациите от смеха и през якето си.

-         Просто карай, господин Забава.

Подкарах мотора и се слях с движението по главната улица. Усещах как ръцете на Клеъри ме стискат здраво при завоите и не можех да отрека, че чувството  ми харесваше. Карах безцелно по улиците. Не знаех, какво да направя. Трябваше ли да я попитам, къде иска да я закарам? Спрях на един паркинг и слязох от мотора. Погледнах часовника на дясната си ръка- единадесет и половина. Нямах много време, трябваше да се срещна по обяд със Себастиан, за да обсъдим състезанията за седмицата.

-         Защо спря? – Клеъри ме гледаше с повдигнати вежди.

-         Чудех се, дали искаш да те закарам някъде, защото аз имам работа. – за момент тя се намръщи.

-         Мога ли да дойда с теб ? – Можеше ли ? Защо да не може, аз съм най-добрия състезател имам право да излизам с когото си поискам.

-         Разбира се, малката.

-         Не съм малка. – тя отново свъси вежди, но аз се качих на мотора и тя бе принудена да загърби гнева си и да се хване за мен.

След петнадесет минути бяхме пред сградата, където провеждах срещите си със Себастиан. Казах на Клеъри да изчака при мотора и тръгнах да търся Себастиан. Оказа се бързо и лесно, той бе в главната зала, където по принцип се срещахме.

-         Закъсня.

-         Ангажименти. – повдигнах рамене.

-         Както и да е. Сядай. – седнах на  един стол до голямата конферентна зала,на чело на която бе застанал Себастиан с двамата си бодигардове отстрани.

-         Колко състезания имам тази седмица ?

-         Пет, но две от тях са в една и съща вечер.

-         Не мога. – облегнах се на стола си и скръстих ръце пред гърдите си.

-         О, никой не те пита. Ще изпълняваш това, което – Себастиан не можа да довърши, защото хората му се изправиха и единия от тях се заслуша в слушалката, която бе на ухото му. Аз се поизправих на стола и се приготвих да изчезна по най-бързия начин, ако се разрази битка. Не исках да се меся в работата на тези хора. Колкото и да обичам добрите схватки, по-добре да си нямаш взимане-даване в подземния свят. Ха, интересно, че точно аз го казвам. Пред вратата на стаята се чуха гласове и след малко вратата се отвори рязко. Обърнах се да погледна какво става, Клеъри стоеше на прага, а двама мускулести типа стояха зад нея.

-         Пуснете я. – изправих се и тръгнах към Клеъри, но Себастиан стана от мястото си и мина покрай мен.

-         Добре дошла отново, сестричке.