Подземен свят (фен фикшън)

Шеста глава

Събудих се от гласа на майка си.

-         Добро утро! – каза тя. Сигурно говореше с разносвача на вестници.

Обърнах се по корем и  започнах да се унасям отново, когато се сетих за тайнственото момиче от снощи. Изправих се рязко и погледнах към леглото, където тя трябваше да спи. Да, ама не. Леглото бе празно, а прозореца зееше отворен. Подбелих очи и се изправих. Майка ми продължаваше да разговаря с някого. Докато навличах черната си памучна тениска се заслушах в диалога, който се водеше пред дома ми.

-         Мога ли да Ви помогна с нещо ?

-         Ъъ.. не. Само минавах.

-         През дървото ни. – Надвесих се през прозореца и погледнах надолу.

Момичето от храста се бе подпряло на дървото и кършеше ръце, докато измисли какво да каже на доведената ми майка, която я гледаше с изпитателен поглед.

-         Добро утро, мамо! – реших да се намеся и да разведря обстановката. Все пак това бе едно от нещата, в които бях добър.

-         Миличък, станал си. – не можах да разбера това въпрос ли беше или констатация. Въпреки, че беше твърде очевидно,че съм буден, за да ме пита това. Реших все пак да отговоря.

-         Да. Това е моя приятелка, между другото. – нощната ми гостенка и майка ми се обърнаха едновременно срещу мен, с едно и също учудване в очите.

-         О, извинявам се за тези въпроси преди малко, тогава. – майка ми си беше завърнала способността да говори.

-         Няма проблем. – леко се усмихна червенокоската и побърза отново да се обърне към мен с леко раздразнено изражение.

-         При Джейс ли си дошла ?

-         Джейс ? – момичето присви очи. – О, да. При него идвам. – майка ми и се усмихна дружелюбно и я подкани към входната врата. Точно преди да влязат, гостенката ми се обърна към мен и направи жест все едно си реже гърлото. Засмях се и казах :

-         Много се радвам, че ми дойде на гости. След минутка ще сляза при теб.

Набързо се вмъкнах в дънките си и влязох в банята. По мои сметки, след десетина минути бях готов и слязох на долния етаж, където майка ми и баща ми бяха седнали на дивана,  от двете страни на „приятелката ми” и и задаваха въпроси. Щом пристъпих в хола, три глави се обърнаха към мен и аз им се усмихнах широко.

-         Запознахте ли се ? – баща ми кимна утвърдително, а майка ми каза леко обвинително:

-         Клеъри е мило момиче. Не знам, защо не си я канил друг път у нас. – Аха. Значи се казваше Клеъри.

-         Клеъри е идвала до вкъщи. – Сигурно. – Но не беше пожелавала да влезе. – смигнах и.

-         Защо така, моето момиче ? – майка ми я стисна за ръката при което Клеъри се изчерви.

Реших, че да я оставя няколко минути със семейството ми е достатъчно наказание, задето избяга от стаята ми, без да каже нищо, затова се намесих.

-         Остави я, мамо. Нали сега е тук.

-         Добре. Но ще закуси с нас, нали ? – майка ми гледаше Клеъри така, както малко дете гледа подаръците под Коледната елха.

-         Попитай нея. – доведената ми майка се обърна към гостенката ни със светнали очи.

-         Ще  останеш за закуска, нали ? – Клеъри се напрегна. Почти можех да усетя, как пулсът и се учестява и мозъкът и измисля план за бягство.

-         Всъщност, дойдох само да видя Джейс и ще се прибирам.

-         Моля те, остани. – не разбирах, защо майка ми се впечатлява толкова от Клеъри.

-         Да, Клеъри, остани. Ще ни направиш много щастливи. – направих саркастична усмивка, която само гостенката ни успя да види.

-         Щом толкова настоявате. – майка ми и се усмихна и я прегърна, а след това заедно с баща ми тръгнаха към кухнята.

С Клеъри се настанихме на масата, но преди да седнем, тя ме сръга в ребрата.

-         Виж сега, виждам че не можеш да устоиш да не ме докоснеш, но поне не го прави пред родителите ми. – ядосах я още повече.

-         Не знам за какъв се смяташ, но си тръгвам веднага след като се нахраня.

-         Смятам се за изумителен, мислех че си го забелязала. – тя завъртя очи. – Относно тръгването ти, къде ще ходиш ?

-         Не те интересува.

-         Мисля, че след снощи, няма прегради помежду ни.

-         Ти си уникално дразнещ и ...-прекъснах я.

-         И красив. Благодаря, че го спомена.

-         Ааа. – Клеъри подпря ръцете си на масата и сложи глава в шепите си.

-         Не се ядосвай, красавице. Щом не искаш да се бъркам, няма да го направя. – тя надигна глава и ме погледна със зелените си очи.

-          Тогава, защо се държа толкова надменно и дразнещо ?

-         Защото съм такъв. Няма да ме разбереш. – не исках да говорим за мен, още по-малко за характера ми. Но зелените и очи ме изучаваха с любопитство. Надянах отново безгрижната маска на лицето си и заговорих:

-         Та, значи искаш да се отървеш от мен. Не се справих добре снощи ?

-         Но ние нищо не правихме. – явно резките промени в настроението ми я разконцентрираха, защото бе загубила грубия си тон.

-         Значи това е проблема. Надявала си се на нещо. Трябва да си запиша при следващ случай да действам направо. - усмихнах и се криво.

-         Много смешно. – Клеъри ми се изплези. Но това ме разсмя, а след мен започна и тя.

Майка ми влетя в стаята, като носеше със себе си две чинии, а под брадичката си стискаше пакет салфетки. Изправих се и и помогнах да остави чиниите, а след това сложихме салфетки. Баща ми донеса останалите чинии. Когато всички се бяхме събрали около масата, баща ми неочаквано попита:

-         Снощи с Клеъри ли беше, че се забави толкова ? – хвана ме натясно. Трябваше да го излъжа, но Клеъри можеше да отрече и да стане още по-голяма каша. Все пак рискувах.

-         Да, заедно бяхме. – Клеъри ме ритна под масата, но не и обърнах внимание.

-         Радвам се. – неочаквано за мен, доведеният ми баща се усмихна и продължи да се храни.

Останалата част от закуската премина в мълчание. Като през цялото време, майка ми се усмихваше на Клеъри, а тя от своя страна ставаше все по-нервна.

Когато приключихме с храненето, оправихме масата, въпреки че родителите ми настояваха, да излезем и да се „забавляваме”.  Нямаха и представа, че след като излезем през тази врата, нито ще отидем да се забавляваме, нито пък ще бъдем заедно. Тя отиваше Бог знае, къде, а  аз там, където по принцип съм- при Себастиан.

Отворих входната врата и пуснах Клеъри да мине пред мен.

-         Значи сега се разделяме ? – попитах, когато бях сигурен, че родителите ми не могат да ни чуят.

-         Така излиза.

-         Някой ден, ще наминеш ли пак покрай храста? – Клеъри се усмихна.

-         Мисля, че приключих с тях. – отпуснах ръцете си, които до сега държах скръстени пред гърдите си. – Но не съм приключила с влизането през прозорци, особено с тези, пред които има удобни дървета за катерене. – приближих се до нея и я прегърнах.

Държах я известно време в обятията си, но накрая я пуснах и тя се отдръпна леко.

–       Благодаря! – каза тихо Клеъри. Гледах я в очите и си позволих за момент да се отпусна. Но не твърде дълъг момент.

-         Няма нужда да ми благодариш за прегръдката, удоволствието беше изцяло мое. – при тези думи, тя се приближи до мен, удари ме по рамото, а след това се обърна и тръгна по пустия тротоар.