All you need is a little imagination

Седма глава Какво правех ? Не беше типично за мен да не се боря за това, което искам. Не че потвърждавах, че харесвах Клеъри, но тя бе интересно момиче. А тази нейна смелост ме впечатли още щом я видях в онзи храст. Но ето, че тя си тръгваше, а аз не можех да направя нищо. Дали ? Качих се на мотора си и се засили х по улицата. Спрях да нея и  и викнах: -          Да те закарам ? – Клеъри видимо се стресна и се обърна към мен. -          Няма нужда. – тя продължи да върви, а аз карах бавно и близо до тротоара. -          Какво да направя, за да те накарам да се качиш ? – не беше присъщо за мен да се моля на някого. Мисля, че това момиче преобръща живота ми. -          Хмм. Да си помисля. – тя хвана брадичката си с палец и показалец и присви едното си око, сякаш обмисляше философски въпрос. – Много ми харесаха о...

Шеста глава Събудих се от гласа на майка си. -          Добро утро! – каза тя. Сигурно говореше с разносвача на вестници. Обърнах се по корем и  започнах да се унасям отново, когато се сетих за тайнственото момиче от снощи. Изправих се рязко и погледнах към леглото, където тя трябваше да спи. Да, ама не. Леглото бе празно, а прозореца зееше отворен. Подбелих очи и се изправих. Майка ми продължаваше да разговаря с някого. Докато навличах черната си памучна тениска се заслушах в диалога, който се водеше пред дома ми. -          Мога ли да Ви помогна с нещо ? -          Ъъ.. не. Само минавах. -          През дървото ни. – Надвесих се през прозореца и погледнах надолу. Момичето от храста се бе подпряло на дървото и кършеше ръце, докато измисли какво да каже на доведената ми майка, която я гледаше с изпитателен пог...

Пета глава     Ако някой ми беше казал, че за една вечер от състезател ще стана крадец и ще разбера, че шефът ми и партньорът ми са ... партньори, нямаше да му повярвам. Започнах да се смея отново. Едва бях успял да потисна смеха в офиса на Магнус, а ето че след двадесет минути само споменът за сцената, на която бях свидетел, можеше да ме накара да изпадна пак в същото състояние. Обърнах се по гръб на леглото и зареях поглед в тавана. Бях се прибрал преди час, но сънят така и не идваше. Когато прескочих в стаята си през прозореца, приемните ми родители веднага дойдоха в стаята, навярно заради шума, който бях предизвикал. Но успях да се вмъкна в леглото преди да разберат, че се бях прибрал току-що.  По принцип бях по-добър в безшумното вмъкване вкъщи, но тази вечер си беше и без това по-смахната от обикновено, така че нямаше нищо странно в това, че паднах на пода, след като се проврях през прозореца. Та, след пет минути обикаляне в коридора и пред вратата на стая...

По пътя не успяхме да си говорим много, заради шума от мотора, но пък и нямахме желание да го правим. Единствените думи, които си разменихме бяха, когато Алек трябваше да ми каже посоката, по която да поема. Тези моменти бяха и едни от най-неудобните. Алек се надигаше леко и ми казваше пътя на ухото, а ръцете му ме хващаха още по-здраво, за да не се изпусне. Личеше си, че и двамата се притесняваме от това, защото отново седнеше на седалката, ръцете на Алекс леко трепереха и осъзнавах, че човек, като него не трепери от страх или студ, имаше нещо друго. След няколко минути каране из запустелите улици на града, завихме по един доста богаташки квартал, в който всички къщи бяха, като излезли от шоу по MTV . „Ако живееш в такъв квартал и имаш една от тези скъпарски  къщи, за какво ти е да взимаш пари на заем.”- това беше мисълта ми преди да сляза от мотора и да го скрия под сянката на едно дърво. Вярно, че беше нощ, но уличното осветление и прожекторите от оградите на къщите осветявах...