Разкази

Драги читатели на моя скромен блог, днес съм Ви приготвила два разказа, които привидно започват еднакво, но с развитие на сюжета се превръщат (поне според мен) в нещо поучително. Дано Ви харесат !
 

Кръвта вода не става

Беше мрачна и бурна нощ.  Джон бе по пътя към дома си. Той вървеше бавно по тротоара, а дъждът се сипеше отгоре му. Но това изглежда не го притесняваше, защото Джон бе изпънал ръцете си настрани и гледаше към небето. Изведнъж бурята се развихри още по-силно и клоните на дърветете започнаха силно да се клатят, така че Джон се отдръпна от тях от страх да не се счупят и да паднат отгоре му.  Както гледаше към небето, той забеляза тъмна сянка, която се приближаваше към него. В началото, Джон си помисли, че това е просто тъмен облак, но колкото повече го наблюдаваше, толкова по-близо идваше силуета и накрая се спусна пред него. Джон се стресна и направи крачка назад, но се подхлъзна и падна. Сянката придоби човешка форма и му подаде ръка.

 „Тони, стресна ме.” – каза Джон докато поемаше ръката на младото момче.

„Извинявай, братко. Знаеш, че не съм свикнал да ходя, като обикновен човек.” – отговори Тони и се наведе да прегърне брат си.

„Толкова се радвам да те видя. Не си се променил от последния път, в който се видяхме.” – Тони се засмя.

„ Знаеш, че дори след 100 години, пак ще съм си същия.”

„За разлика от големия си брат.” – Джон въздъхна отегчено.

„Колко пъти съм ти предлагал да те превърна във вампир ? Ти винаги казваш не. „ – Тони бе започнал да се мръщи и при това движение, зъбите му проблеснаха в нощта.

„Сега казвам да” – Тони ахна от учудване.

„Сигурен ли си ? „

„Напълно.” – Джон се приближи към брат си и наклони главата си на една страна.

Някога замисляли ли сте се какво е да живееш вечно ? Дали е толкова хубаво, колкото го описват в книгите ? Джон не знаеше и не искаше да разбира, но повече от това, той не искаше да загуби брат си.  Защото макар и да не са хора, те са семейство. А кръвта вода не става. 

История за духове и още нещо

Беше тъмна и бурна нощ. Джон беше по пътя към дома си. Бе започнало да вали силно и той трябваше да намери, къде да се скрие, докато бурята отшуми. За съжаление, Джон се намираше в края на града, а там нямаше нито заведения, нито къщи. Той продължаваше да върви и да се взира в тъмното за някое местенце, където може да остане, поне докато бурята отшуми. Изневиделица пред него се появи огромна къща. На Джон му се стори, че къщата е изникнала от нищото. Тя изглеждаше необитаема и имаше лек призрачен вид.  Заради дъжда, Джон нямаше време да се колебае, дали да влезе и веднага хукна към къщата.  Но колкото повече се приближаваше, толкова по-далечна изглеждаше тя. Джон продължаваше да бяга. Облаците ставаха все по-тъмни. Дъждът се усилваше. Но младият мъж, така и не можеше да се добере до желания подслон. Той падна на земята запъхтян и мокър. Затвори очи и се помоли да намери, къде да се скрие от бурята. Когато събра сили да се изправи и да отвори очи, Джон видя, че къщата бе пред него или по-скоро той бе на прага на къщата. Джон посегна предпазливо към дръжката на вратата и я отвори. Когато пристъпи вътре, вратата се затръшна зад гърба му, а от тавана започнаха да се спускат сенки и да го обграждат. Свещите една по една започнаха да изгасват и последното нещо, което Джон видя преди да бъде погълнат от тъмнината бяха лицата на всичките хора, които бе наранил.

*Сигурно се чудите, кой би влязъл в обитавана къща ? Отговорът е прост - не винаги получаваме това, което искаме, а друг път дори си заслужаваме това, което ни се случва.