Подземен свят (Фен фикшън) Глава 18

„Страстта е пагубна”

Телефонът в джоба ми вибрираше. На екрана беше изписано името на Клеъри и това беше името, което исках да видя, но в същото време ме разяждаше от вътре. Тя не се отказваше, продължаваше да звъни отново и отново, докато не се принудих да и вдигна.

-          Смятах, че не искаш да ме виждаш никога повече. – постарах се гласът ми да звучи колкото може по-шеговито, но към края на изречението, той се пречупи.

-          Така е, но трябва да поговорим. – за момент се стреснах. Помислих, че Клеъри също знае това, че можем да сме брат и сестра... Че сме брат и сестра. Само мисълта за това ми причиняваше болка.

-          За какво искаш да говорим ? – бях груб, но болката ме караше да се държа така. Такъв бях от край време. Помня една случка, когато бях малък- доведеният ми баща ми беше взел куче за рожденния ми ден, вместо колелото, което исках толкова много. Бях много тъжен, защото смятах, че той не ме е слушал, когато с часове му обяснявах, колко е хубаво колелото и колко много го искам. Затова вечерта, след като доведените ми родители заспаха, аз излязох от вкъщи и се промъкнах в една голяма къща, която беше на три пресечки от дома ми. Знаех, че детето им има такова колело, каквото аз исках, затова влязох с взлом в двора на къщата и взех колелото. Беше трудно да го изкарам на улицата през оградата, затова се наложи да го прехвърля през живия плет на съседната къща и след това да го изкарам на улицата, защото там оградата беше по-ниска.  Прибрах се доволен, качил се на новото си колело. Наложи се две седмици да го крия в храстите на пътя, преди нашите да го открият и да ме накарат да го върна. Но там, този момент на разочарование, ме накара да започна да се замесвам в незаконни неща и ме доведоха до тук- да се влюбя в сестра си и да правя мръсно на брат си.

-          Джейс, всичко вървеше толкова добре, успяхме да избягаме на Себастиан и между нас всичко беше наред. Защо си тръгна ?

-          Никога не сме се измъквали от Себастиан. Дори да ни беше оставил за малко, той щеше да се върне, за да ни намери. Трябваше да се погрижа да ни остави на мира за винаги. – умишлено избягвах темата за нас, за връзката, която имахме.

-          Има и нещо повече от това. Ела в къщата, която Магнус ни даде, няма да те оставя, докато не поговорим очи в очи за всичко.

-          След това ще ме оставиш ? – в този въпрос се криеха толкова много чувства и не изказани неща, но тя го разбра някак.

-          Ако наистина това искаш.

***

Влязох в малката къща малко по-рязко от колкото трябваше. Клеъри беше седнала на дивана в хола и когато чу вратата да се тръшва, скочи рязко и дойде да ме посрещне. Държах се на разстояние от нея, така беше по-добре за нея и за мен, най-вече за мен. Седнах на дивана възможно най-далеч от нея и зареях погледа си в камината.

-          Трябва да поговорим, какво става с теб, Джейс. – Клеъри първа наруши тишината.

-          Нищо не става с мен. Както виждаш, съм си същия. – посочих се с ръце от главата до петите.

-          Знам, че обичаш да отбягваш сериозните теми с шеги, но не можеш да продължаваш така. Тревожих се за теб. – Клеъри се приближи към мен и аз се сковах.

-          Ммм.. това съм аз, изчезвам внезапно, забърквам се в проблеми, какво друго искаш да знаеш.

-          Ако ми беше казал, че тръгваш срещу брат ми, щях да дойда с теб. Можехме да сме заедно в това. – при споменаване на думата „брат”, сърцето ми се сви, сега и аз бях нейн брат, а тя дори не подозираше.

-          Не можех да те задължа да тръгнеш срещу семейството си, срещу собствената си кръв. – казах и със сериозен тон, а наум дбавих „ дори себе си не знам, дали бих накарал, ако знаех”

-          Та, той е убиец и измамник, Джейс. Разбира се, че щях да застана на твоя страна. – Клеъри сложи ръка върху крака ми и аз я избутах.

-           Стой далеч от мен. – казах през зъби, а Клеъри ме погледна огорчено.

-          Защо се държиш така ? – този път тя хвана ръката ми и аз не можах да я отблъсна.

Клеъри допря тялото си до моето и всеки мускул в тялото ми се изпъна. Исках да помръдна, но тя беше като магнит и ме привличаше с всяка клетка в тялото си. Клеъри оплете ръцете си зад тила ми и ме придърпа така че и малкото разстояние между нас се изпари. Усещах дъха и върху лицето си, ухаеше на ягоди, точно така както си спомнях. Не можех да издържам да стоя толкова близо до нея.

-          Клеъри, не разбираш. Не можем да правим това. – опитах се да я избутам леко, но тя се дръпна и устните ни се докоснаха. Усетих болка и страст в неустоима комбинация. Обгърнах я с ръце несъзнателно, а тя се раздвижи леко под тях, като продължаваше да докосва косата ми и да впива меките си устни в моите. Болезнено изкушение- продължаваше да повтаря умът ми. Исках да прекъсна целувката, но Клеъри продължаваше да отговаря на всеки мой жест и страстта между нас беше изпепеляваща. Обхванах кръста и и я сложих да седне върху мен, а тя прокара ръцете си под блузата ми. Жадна опипваше всеки сантиметър, а това ме караше да загубя ума си. Не смеех да я докосна, но тя от своя страна беше любопитна и се опитваше да опознае всеки сантиментър от мен. За момент прекъсна целувката ни, само за да се насочи към врата ми.Вече бях без тениска, Клеъри се беше погрижила да я съблека,за да може да прокарва ръцете си свободно по мен, аз доброволно се бях оставил на ласките и, въпреки малкото гласче в главата ми, което шепнеше, че това е нередно. Точно когато щях да оставя и последната рационална мисъл и да целуна жадно Клеъри, входната врата се тракна и някой извика:

-          Клеъри, тук ли си? Нося ти храна. – беше мъжки глас. Това ме накара да се опомня и веднага изблъсках Клеъри от себе си и побързах да облека блузата си, която стоеше хвърлена на земята. Клеъри приглади нервно косата си и се изправи, за да провери, кой е дошъл.

-          Здравей, Саймън. Ъъ, това е Джейс. – Зад Клеъри стоеше не много високо момче, с къдрава кестенява коса и очила. Носеше тениска с някакъв дракон, а в рецете си държеше кутия от пица, от която се вдигаше ароматна пара. Изведнъж ме обзе ревност, която знаех, че не трябва да изпитвам.

-          Здрасти. – поздрави ме така наречения Саймън, а аз му хвърлих злобен поглед.

-          Не знаех, че бързо си ме заменила. – щом изрекох тези думи, веднага съжалих. Клеъри ме погледна нервно, а Саймън се завъртя към нея и дали заради очилата, или заради моята реплика, очите му изглеждаха все едно ще изхвръкнат.

-          Не знаех, че си заета. Мога да мина по-късно... или никога. – Саймън каза тези думи притеснено и тръгна към врата, но Клеъри го спря.

-          Не, Саймън , чакай. Можеш да останеш. – хвърлих невярващ поглед към Клеъри.

-          Напреди не мислеше така. Почти сигурен съм, че каза, че не искаш никой да ни притеснява поне няколко дни. – усмихнах се ехидно.

-          Виж, не съм искал да прекъсна страсната ви среща ала Никалъс Спаркс. Дойдох просто да донеса вечеря на Клеъри. – Момчето приличащо на зубър се ядоса и подаде пицата на Клеъри, готов отново да се насочи към вратата.

-          Да, Саймън, оценявам го, затова можеш да останеш. Джейс, трябва да си върви, ако продължава да се държи така. – Клеъри ме погледна злобно, а аз се изправих ядно и минах покрай тях, като се спрях пред Клеъри.

-          Знаех си, че не трябваше да идвам. Нищо от това не трябваше да се случва.

-          Защо ? Защото винаги ти трябва да си прав. Защото винаги всичко трябва да се случва, както на теб ти харесва. Всички трябва да се събразяват с теб, така ли  ? – Клеъри се разкрещя, а яростта, която изпитвах към Себастиан, към себе си, към целувката ни и към това нищожно момче, което си мислеше, че има шанс с Клеъри, наделя и аз също се развиках.

-          Да, права си, искам всичко да става така както на мен ми харесва. Но никога не се случва така. Винаги светът ми се преобръща на 180 градуса, когато пожелая нещо. И сега е същото.Никога не съм искал нещо толкова силно, колкото искам теб, не не мога да те имам.

-          Защо ? – каза тихо Клеъри и очите и се напълниха със сълзи.

-          Защото сме брат и сестра. – излязох навън ядосан и разрушен, а Клеъри остана на вратата плачейки.

Това беше краят. Никога повече не трябваше да мисля за нея, по какъвто и да е начин, освен като за моя сестра. От сега нататък, трябваше да изтрия от ума си целувките ни и това, колко много болка ми причинява да стоя далеч от нея и да мисля, че след време тя може да гледа по начина , по който гледаше мен, Саймън или някой друг като него.